Една позната ме помоли да направя картина за нейна приятелка. Каза: „Тя е много приятна жена, ама някак стои настрана. Сякаш е все сама, когато сме цяла компания. Самотна…“ Поисках снимка, да я видя тази „самотница“ и исках да знам името ѝ. Казваше се Л. Имаше красиво име, на водно цвете. Много лесно и бързо избрах шевицата ѝ – шевица за Сокай от Търновско.
Изработих картината и нищо не се „яви“ в главата ми като разказ. Така отминаха няколко дни. Оставих картината у дома на полицата и я съзерцавах като че е сувенир за моя дом. Разказът се появи изведнъж. Като че диктуван… започнах да пиша. Излезе това:
Сокай
Сокай е женски невестински накит за глава от прабългарски произход. Бива два основни типа и няколко варианта. Характерен е за Търновско, Тревненско, Габровско, Севлиевско и Ловешко. Възстановен е по запазени оригинални съставни части в края на XIX в. Бива кърпа с ажурна шевица, с геометрични или растителни мотиви и родово-племенни знаци в композициите. Ловешкият вариант е по-скромен, но повсеместно е забранен от църковните и турските власти, тъй като жените наподобяват търновските болярки.
*** - Престани да плачеш, малка сестричке! – успокояваше я младата жена.
- Не го искам! Не искам да се омъжвам за него! Не искам! – настояваше бъдещата невеста. Сърцето ѝ се късаше. Как това пусто сърце реши да залюби мъж, дето не беше за нея. Как? Как?
- Нано не е толкова лош? Е, неук е, но поне има златни ръце. Виж Уста Недялко – кожарят, за калфа го взе. Ще се научи, ще стане майстор той, ще забогатеете… - увещаваше я по-голямата сестра.
- Не го искам! Никого не искам. За мен вече любе няма!– настояваше момичето.
През това време влезе майка им:
- Още ли плаче Богдана? Ето сокая нося. На главата ще го турим, булка за приказ ще станеш. Като царица ще си! Тоз нишан на нашия род е. Сокая за тебе го везах. На сестра ти зелен беше, че първа излезе от къщата. На теб - червен да те пази. И тези очи турих, да имаш с тебе, пред тебе да гледат, вместо тебе да виждат, тебе да пазят, от тебе самата и от чуждите! И на сватбата и след нея. Момиче ако имаш, да вези нишана на рода ни да го научиш и клетвите ни да пазиш… - говореше майка ѝ, нареждаше.
Думите ѝ приличаха на кълене. Откъде да знае старата, че всяка дума, всяка клетва се забиваше в нежното моминско сърце. Сърце, обрекло се на друг, на чужд, но на недостъпен явно за нея. Тя го видя веднъж на пазара, когато отиде с баща си през две села, че в трето. Беше висок, силен мъж. Взе ѝ сърцето само с поглед. Тя почувства онези буболечки, които лазиха в корема ѝ, когато леля Кина ѝ даваше от отварите си по някога. Онова чувство, че е прегърната от толкова големите му и силни ръце… ей то, на! Ей това чувство тя никога не забрави. Плака. Плака от селото до дома си плака. Как можа, как можа! Тя не повярва, не искаше да вярва!
- Татко! - извика малко дете зад гърба му. Той посегна, вдигна го на ръце и го целуна.
Богдана потръпна. Той беше вече с невяста, не беше сам. Защо бе, Боже! Даде ми да го видя, а не ми даде са го имам! Защо бе, Боже!
И майка ѝ ще ѝ носи сокай с очи! Не ѝ трябваха! Не искаше да вижда никого, не искаше да помни никого, да я вижда никой не искаше. Сърцето ѝ се раздираше.
Като се прибраха от пазара легна болна. Горя в огън три дни и нощи. Кина викаха с билките си да ѝ помага. Вари ѝ отвара жената, налага тялото ѝ, Богдана не поддаде на нищо. Последните мигове, преди да си тръгне, Кина се наведе над ухото ѝ и попита:
- Що, Богданке? Мъртъв ли е или женен левента, че тъй не го извадих от ума ти?
Богдана извърта глава и отговори:
- За мен е едно и също, лельо Кино! За мен е едно и също!
Билкарката замина и посъветва майка ѝ да я остави да си почива по-дълго време. Но, месец, след като се изправи на крака, родителите ѝ я сватосаха. Момичето плачеше, а те мислеха, че не харесва избраника им. Богдана плачеше, че даде сърцето си на човек без той да го иска. Мъжът даже и не знаеше за нещастието ѝ. Но то сърцето, като рече да се влюби, че не пита бе, неговата сметка! За добро ли ще е, за зло ли ще е? Ако залюби, ще срещне ли същата любов отсреща! Ееех! Как, сърце, понякога си познаваш изгората? От пръв поглед я познаваш, не ти трябва много. Веднъж го зърна Богдана и без сърце остана. А Бог, уж отгоре, отвисоко гледал… Все гледа, а не вижда!
Богдана склони глава. Сълзите тръгнаха сами. Майка ѝ надяна сокая на главата. Усмихна се. Богдана се надигна от стола. Събра сили, излезе от къщата. Застана на прага, обърна глава към слънцето. Обърна сокая обратно, свали го от главата си. Сложи го на врата си, излезе от къщата и хукна по улиците. Бягаше като бясна хала и крещеше:
- Ето ви очи сини, просълзени! Гледайте, където искате! Пред мен, зад мен, все ми е едно! Ако вий в сърцето ми не виждате, що на главата ми ще стоите? – изсухли кърпата със сокая и всички накити от главата си, и ги хвърли на калдъръмената улица. Хората гледаха побеснялото ѝ тяло да бяга към гората и не смееха да я спрат. – Ей ти, Боже, родовия нишан! Род аз нямам човешки и не искам да сторвам такъв! Вземи ме при себе си, щом сърцето ми не виждаш! Ако нямам тоз що искам, Боже, другий в живота си не искам…
- Що стана с Богдана, бе! – плачеше майка ѝ и бягаше зад гърба ѝ. Неразбрираща думите на дъщеря си, тя едва успяваше да я достигне.
Една ръка я хвана и я спря. Беше Кина:
- Спри, булка! Момичето ти само ще е в този живот! В насетнешния… може и да срещне сърцето си!
На Л. с пожелание за светлина в Душата!
10.03 2021г.
Пожелах на жената Светлина в Душата, защото някак си мислих, че тя има нужда точно от такова пожелание, не от изтърканите вече – здраве, щастие и т.н.
Жената си взела картината. Много се зарадвала.
- Отиде си – разказва моята позната – и знаеш ли, не мина и час, след като се разделихме и те ми се обажда. Искаше да се срещнем.
- Така ли? – изненадах се аз. – А каза ли ти, доволна ли е от платното?
- Остави платното! – усмихна се приятелката ми. – Тя го хареса още, след като отворихме кутията, взета от спедиторската фирма. Прибрала се у тях и прочела разказа…
- И?! – нямах търпение аз.
- Ами пожела да се видим, да се срещнем. Съгласих се! – каза моята позната. – И си викам: „Ей сега ще ми се накара нещо!“ Обаче не стана така. Тя плачеше…
- Че защо? - не разбирах аз.
- Ами плачеше. Каза, че в разказа ѝ е описана една лична история. Е, не са я омъжвали със сокай на главата, но да… Била е влюбена като клада в мъж, много по-голям от нея, женен, с две деца. Така и не се е осъществила връзката им. Но тя я е изживяла много тъжно, много тежко ѝ е било. И оттогава е сама. Никога не се е женила и няма намерение. Каза, че сърцето ѝ е вече пълно с онзи неин, женен любим и нямало място за друг. И знаеш ли, каза ми: „Ако това не беше лично моя история, ако знам със сигурност, че не съм я разказвала на никого, дори и на теб, нямаше да ти повярвам, че не си я пресъздала на онази жена, която е правила картината!“
- Не си ми казвала нищо! – казах като че виновна аз.
- Знам! Не съм! – каза приятелката ми – То и аз не сзнаех историята ѝ, докато тя не реши да ми я разкаже дама днес и то много, след като ти поръчах картината за нея. Затова няма как да я знаеш отнякъде.
И така. Говорихме още малко и се разделихме.
Та, искам да кажа, че Духът работи повсеместно и с всички хора. Когато насоча мисълта си към някого, а аз това правя, малки частички от неговият живот ми се разкриват. Не съм екстрасенс, нито врачка. Това са нормални неща за онези, които са запознато с тайните за Висшите светове. Не ме изненада, че съм „провидяла“ частица от миналото на жената, докато работих картината ѝ. Аз мислих за нея. Няма как да не съм се свързала с това, което е в сърцето ѝ.
Картината е направена преди две години. В сегашния ми поглед изглежда малко като че „дървена“, за разлика от настоящите ми платна, но жената много си си я харесала. Дори е споделила, че си я държи у дома на специално място и ѝ е като икона в къщата.
Когато моите произведения „влязат“ в Душата на човека и му донесат радост…тогава мога да кажа, че съм си изпълнила задачата перфектно.
А ето и картината на Л.
Comments