Статия "Легендата. Митологията. Самодивата"

открийте книгата на velikova.art

Думата „мит" (от гр. mythos — слово, разказ, предание) е дума, изразяваща послание, неразкриващо същността на явленията, древно сказание за легендарни герои, за богове, за природата или за исторически събития и личности, а в преносен смисъл думата има значение на измислица, неправдоподобна случка, недостоверен разказ. 

Митологията не е равнопоставена на религията. Тя има по-древни корени на зараждане, макар и по-късно да се свързва с религията, та и да се използва като идейно обосноваване на някои религиозно-магически обреди и обичаи. Митологията отразява стремежа на човека да обясни света, съобразно своите възможности и разбирания за времето, в което живее. 

***

Легендите са в основата на фолклорната проза на всички народи. Те са разкази – послания, които обясняват света, неговото създаване или край, възникването на обекти и явления или тяхната промяна; съществуващия природен и социален ред; нравствените норми и необходимостта от спазването им. Терминът legenda е латински и има иносказателно значение – „да се чете” или „достойно да бъде четено”. В научната и популярна литература, както и в разговорната реч, легендата често се използва като синоним на религиозен разказ, на фантастичен разказ и на разказ с фантастичен елемент или с елемент на измислица, който е противоположност на достоверния разказ. В България легенди се записват на хартия от средата на 19-и век насам, като първоначално са означавани като приказки – тогава това е било общото название за повечето жанрове от фолклорната проза.

Български легенди, които пленяват въображението има много. Легенди за войводи, мистични същества, знайни и незнайни местности, хора с висши способности, библейски герои. Нашата родина, с нейния богат фолклор е извор на интересни истории, които се предават от уста на уста през годините.

***

Относно легендите за Самодивите, съм се постарала съм се да ви „измъкна“ достатъчно информация от прашните книги на библиотеките, без да претендирам статията ми да бъде научна. Опитала съм се и да „смъкна“ повествованието си до съзнанието на всеки човек, независимо от възрастта и образованието му. Все пак целта на Фестивала на българската легенда и на издателство „Трейшън Прес“ е да върнем българската митология на българите. Ще ви представя народни песни и приказки от стари и нови времена.

И така… според народните вярвания от края на 19-ти век, Самодивите са прекрасни женски същества. Народът ги нарича още Самовили – това се среща в по-древни сведения, в източните райони и Странджа, и Юди – в Пирин и Западните Родопи. Срещат се и с други местни имена: Видефки, Майки, Немощии, Русалки, както и с евфемизмите: бели-червени, сладки-медени, живи-здрави, медени-маслени. (Телевизия „Дестинация България“ има реализиран научно-популярен филм за същества, които хората в село Югово наричат „Здравичките“. От филма се вижда, че това също е име-разновидност на съществото Самодива, което местните използват). Самодивите, според нашия фолклор, живеят по високи планини като Беласица, Рудин планина, Витоша, а също и Рила, Родопите и Стара планина, край извори, реки и езера. Но любимата им планина е Пирин с нейните красиви езера. Ако се вземе предвид информация и от езотерични книги, които добре обясняват произхода и влиянията на Елементалиите (духове на четирите елемента – огън, въздух, вода и земя), може да се каже, че Самодивите са водни духове. Те се „събират и играят“ под високи стари дървета с голяма сянка (дъб, орех, топола), наричани самодивски. Самодивите често живеят на бук, на дървета без връх, а дървета като ясен и явор ги прогонват.

„Самодивите са красиви и грациозни, най-често с дълги червени коси – се казва в дебелите книги, които топят в изворите“. Облечени са в бели дрехи, препасани с пояс в цветовете на дъгата. На места се среща Древните да определят точно цвета на препаската им – зелен. Най-вероятно той е свързан с покровителството им над растенията. Самодивите носят бяло було, наречено сянка или лъч, и се вярва, че в него е скрита тяхната чудновата и непресъхваща сила. Ако някой открадне булото им, тези необикновени създания се превръщат в обикновени жени. В някои митове Самодивите имат и криле, с които летят високо в небесата, „та чак до облаците“. 

В песенното народно творчество техният образ е предаден много поетично. Самодивата язди сур елен, обюзден със змии, и е въоръжена с лък и стрели. 

„Па излезна от сини облаци, 

па фанала един сур елен 

и фанала до три люти змии. 

От две змии узда му направи, 

а третата за камшик остаи.“

В народното творчество се срещат и Самодиви, на които народът е дал персонални имена като например: Стана Самовила – посестрима на свирци и песнопойки; Дена – посестрима на овчари и пастири; Магда – на болярки. Между Самовилите най-стара е Димна, а Гелмеруда или Гюргя е най-млада. Разновидност на Самодивите в Охридско, Стружко, Скопско⁸ са Стиите – жени с дълги разпуснати коси, които отново живеят в реки и дълбоки води.

Регистрирани са вярвания, при които по средното течение на реките Струма и Места, Юдите са същества, винаги в група – три жени. Те живеят в горите и в някои растения като бръшлян, здравец. За да се омилостивят Юдите, когато човек бере тези растения, трябва да оставя монета или конец от дрехата си. За самодивски се считат и растенията росен, смил (смин), шипка, къпина, хвойна, които също са свързани с лечебни магии. Нека спомена само, че растението Росен е отровно, макар и много красиво цвете. То е една от най-важните съставки на китката билки, които могат да прогонят Змей и се събират по полето на пролет от старите врачуващи и лекуващи жени за случаите, когато при тях дойде „мома, любена от Змей“. Интересен е ароматът му – нещо средно между миризма на кожа, човешка пот и дим от цигара.

Самодивите се асоциират в съзнанието на Древните предимно с танците. Те се носят леки и недостижими из въздуха. Танците им са толкова феерични, че и досега се приписват на хора, предимно момичета, които кършат красиво телата си. „Самодивски танц“ или „танцува като Самодива“ се казва за жена, чиято снага описва изящни пируети и тялото ѝ изглежда сякаш се носи магично в пространството.

Самодивите обичат да играят, да връзват люлките на децата си и да слагат софрата си на различни, нечисти места като бунището, където се хвърля сметта, помията, или на усойни места — под стари дървета, като орех, топола, бряст, дъб, под шипка или къпина. Те живеят и на места, където някога са се погребвали некръстени деца и хора или такива, починали от неестествена смърт. Обитават също така  границата между нивите или пространствата под капчука на сградите. Живеят и на нишана на нивата или още на „обраното“ – където се обръща ралото. За самодивски места се смятат и мостове, запустели църкви, воденици, особено лявовъртящи се воденици, чешми и кръстопътища. Срещат се различни описания на самодивското хорище. Според едни то е кръг с утъпкана трева, а по средата, където е свирачът им, тя е тъмнозелена. Според други – върху него не пониква зеленина, защото, където Самодивите играят, тревата изгаря. Софрата им е кръг от отровни гъби или от дребна трева. Ако човек я настъпи, разболява се, ослепява, оглушава, парализира се, осакатява. Същата участ ще сполети всеки, който, като ги срещне, им проговори или ги нарече с обидни думи. Затова се забранява да се спи, да се плюе, да се оставя само́ дете, да се уринира на самодивските места.

В природата, по гори и поляни, се среща твърде често едно съвсем естествено възникнало явление, което и до днешни времена се нарича Самодивски кръг. Това всъщност е научно обяснимо поникване на гъби или по-тъмна трева във формата на кръг. Тези кръговете могат да достигнат до 10 метра в диаметър, а с течение на времето се стабилизират, докато гъбите нарастват. Самодивските кръгове могат да се разпознаят по плодните тела на гъбите, разположени в кръг, или по мъртвата или тъмнозелената трева, образуваща кръга. Ако се изследва, ще се види, че в кръга и около него се намира гъбен мицел.  

С преданията за Самодивите са свързани и определени местности, което може да се прочете и в наименованията им. Самодивските места се споменават в народните песни, разкази и предания: Самодивски кладенец, Самовилско езеро, Самодивска чешма, Самовилско игрище, Самовилски водопад, Самовилски проход, Самодивска планина, Самодивска ливада/поляна,  Самодивско селище, Самодивско свърталище.

В народната вяра и фолклор е разпространено вярването, че Самодиви пазят извори и чешми. Самодивите се смятат за сърдити същества. Особено опасни за момите, ергените и младоженците са планинските Самодиви, които живеят под корените на ония дървета, при които се намират извори. Когато се налива вода, им се оставя малка жертва. Често на дърветата до такива извори има завързани конци, парцалчета от дрехи. Тяхната вода се смята за лековита и части от дрехи се оставят от здрав човек, за да не се разболее като пие вода, или от болен, който иска да оздравее.

Българската митология често говори за една способност на Самодивите – да спират водата на извор, река, поток, с което да нарушават основна жизнена необходимост на хората. Самодива (Вида, Гюря, Гюргя, Вела) „заключва“ изворите (в пещера или в сухо дърво, което на върха е зелено). 

Представата за Самодивите като владетелки на планини, поляни, гори, извори е добре запазена и в песенното народно творчество. Те наказвали всеки, който наруши тишината и спокойствието им, навлезе в техните владения неканен или ги повика по своя воля, без да има нужда от помощта им.

На Самодивите е приписвано още едно „звание“. Те били господарки на поляните и като такива събирали „данък тревнина“. Данъкът бил човешки жертви – два юнака неглавени, невести бездетки, дечица кърмачета, моми песнопойки, момчета кавалджии, невести хороигри. За да ги омилостивят, овчарите им принасяли жертви. Самодивите избирали и девойки, които да им носят лъковете и стрелите, да им къпят децата, да ги веселят.

Самодивите са страстни любители и на музиката. В народните песни е развит мотивът за облог на Самодиви с овчар, който свири на „меден кавал или яворова свирка“. Ако овчарят ги надсвири, ще му дадат най-малката и хубава Юда или му опрощават данък тревнината, а ако загуби, му вземат „русата глава и черните очи". В двубоя на овчар и Самодива, която причинява щети на стадото му, овчарят (човекът) винаги побеждава.

Често срещана тема в легендите е любовта на Самодива със смъртен овчар. Любените от Самодивата ергени са бледи и болни. За да ги разделят, майките и сестрите им събират специални билки - вратига, пелин, комунига, които вшиват в пояса или шапката на ергена. Често обаче Юдата разбира измамата, прилъгва го да ги махне, но го разкъсва след това.

Според отдавна изчезнали, но запазени само в народните песни представи, женитбата със Самодивата е възможна, но краткотрайна. Обикновено овчарят спечелва Самодивата на облог или я отвлича, като открадва пояса, ризата ѝ, крилата или венеца ѝ, или я облича в човешки дрехи. Има предания, в които се споменава как майка на млад ерген го вижда, че вехне по Самодива и за да облекчи мъката му, му дава момински дрехи. С тях ергенът трябва да прилъже любимата си, да я облече и така да я направи човешка, своя невеста. Но по-нататък в легендите е спомената и мъдростта на майката, сторила това за сина си – тя много добре е знаела, че подобна връзка е нетрайна, но въпреки всичко поема риска да сроди сина си за Самодива, виждайки го как чезне в мъки по любимата си.

Когато при такава връзка се роди дете, на кръщенето му Самодивата-майка, по собствено желание или по настояване на кума, иска да играе самодивски танц. Мъжът ѝ се надява, че като има дете, няма да избяга, дава ѝ по нейно настояване крилата (поясът, ризата, кърпата – което ѝ е взел при годежа) и тя излита през комина. Във всички песни се подчертава, че Самодивата не се занимава с домакинска дейност — не тъче, не преде, не гледа къща, не гледа дори собствените си деца. За да я накара да остане завинаги, овчарят изгаря ризата или венеца ѝ. Това обаче често води до залиняване (разболяване) на Самодивата. Тя не може да живее вечно затворена. Рядко се срещат предания за Самодива, родила повече от едно дете. Липсата на свобода и волност неминуемо водят до нейната преждевременна смърт.

Понякога Самодивите се побратимяват с юнаците. Много юнаци са получили безмерната си сила, защото сукали мляко от Самодива (Секула детенце, Крали Марко, Момчил юнак и др.). С помощта на Самодива юнаците се спасяват от враговете си, лекуват и съживяват близките си с жива вода или с билки.

Самодивите живеят „на край-света, където небето и земята се допират“ – това определя народът като родното място на тези същества, което отново не противоречи с езотеричните познания за Елементалиите. За да се достигне тяхното село – с. Змейково, се минава през три планини. Дотам никой, освен свраките и орлите, не може да отиде. Някои птици се смятат често и за слуги на Самодивите. Свраките например, вършеят смил, а старите орли теглят колесницата на Самодивите. Затова тези птици се връщали с оскубани пера поради тежкия труд.

Ако трябва да се поставят във времето, например според сезоните, на земята Самодивите излизат от пролетта до есента – от Благовец (25 март) до Секновение (29 август). Ако се позиционират в часовете на денонощието, често те се явяват през нощта. В легендите е речено: злото време – потайна доба, глуа (глуха) доба, ни в туй, ни в онуй време, петляно време, т.е. от залез до първи петли. Тогава те играят и се къпят във вода. Ако човек се доближи до тях или им проговори, те го убиват или лишават от глас и памет. Според вярвания в Пазарджишко и Скопско, Самодивите правят софрите си по обяд, тогава те са много зли и затова при голяма жега на обяд не се излиза. Съществува поверието, че през нощта тези същества се явяват като Самодиви, а през деня като Вихрушки. През нощта Самодивите ходят с гайди и тъпани, под чиито звуци играят хоро, подвикват характерния звук при игра на хоро – „ихуу“, като на сватба.

Според по-стари вярвания Самодивите са само жени, но гайдарят им задължително е мъж. Има описани разкази за среща със самодивска сватба. Булката дава дар на срещнатия, дава му да пие вино, а той се отплаща с пари. Когато обаче пропее петел, светне огън или се прекръсти човекът, вижда, че полученият дар са листа и клонки. Вместо бъклица с вино държи коруба на костенурка или конски череп; парите са се превърнали във въглища, а самият той е качен на високо дърво, най-често върба. Ако човек дари дар/пара́ на самодивска сватба, след време намира дара си на мястото, където е срещнал това празненство.

Самодивите са невидими свръхестествени същества. Обикновено се чува само техният глас. Те обаче се виждат от хора, родени в събота – съботници, особено в съботата преди Великден, срещу Задушница или през мръсните дни, и в полунощ на Бъдни вечер. Видими са и от повтараци (хора, които като деца са били веднъж отбити и след това повторно засукали), от деца на Самодиви (мешани), кучета съботници или „четверооки", с дамги/петна над очите.

За Самодивите хората били слепи. Това отново кореспондира с езотеричната наука, според която хората нямат сетива, с които да възприемат свръхестествените сили, част от които са и Самодивите. При среща с човек те казвали за него: „Ето един сляп".

Самодивите се хранят с бял хляб, мед, ябълки, гъби, червени брекини (sorbus aucuparia), пият само вода, не ядат никаква храна с животински произход.

Против „опасна“ среща със Самодива, освен изброените по-горe забрани, се носи чесън, различни треви, кост от мъртва жена, змийска кожа, ципа от новородено, пепел, тамян, човек пали огън или се прекръства. Не бивало хората да се оглеждат вечер в огледало на свещ или в чист извор през деня.

Според представи от западните и отчасти от южните райони на българската етническа територия Вихрушката се нарича Юда или Самовила. Вярва се, че тя самата е Самодива или сестра на Самодива. Според други вихрушка се нарича самият самодивски танц. Като завее, хората казват: „Свила се Юда". В народните песни Вихрушките са сестри на Самовилите. Тук „вихрушките“ кореспондират с Халата – отново легендарен герой, който във второто издание на Фестивала на българската легенда (с тема „Змей, Ламя, Хала“) разгледахме подробно. Интересно е, че според Раковски, за когото ще пиша по-нататък, Самодивите и Змейовете са същества от един и същи вид – Посветени, Адепти на древното познание, само че в различен пол. Думите на Иваничка Георгиева, които интерпретирам тук, повтарят твърденията на Раковски.

Ако вихрушката завее човек, той се разболява (също както се разболява и залюбената от Змей мома). Затова, когато това се случи, човек трябва да мълчи или да изрече думите: „лук ям, на лук мириша", не се догонва дреха, калпак, кърпа, отвеяни, отнесени от нея.

Среща се представата, че Юдите се явяват и под формата на ехо. Затова на ехо не се обажда, за да не вземат гласа на човека.

Много заболявания се свързват със Самодивите: малка простуда, треска, обрив (червени петна със сърбеж), полуда, пареза от посичане на краката. За самодивска болест се смята епилепсията, която народът нарича вонкашна (външна), причинена от вонкашните (от външните, от тези същества, които са извън нас), т.е. Самодивите. Според Древните, от Самодивите се причиняват и хроническите, и неизлечими болести.

Самодивите проявяват и своето добро отношение към хората. Бият се и с чумата, която не допускат в своите селища. Те също така познават лечебните треви и донасят здраве на болните. Срещат се различни лечебни мистични практики, практикувани от народа. Когато някой се разболее, хората омесват прясна пита, намазват я с мед като я раздават по съседите „за самодивско здраве", за „да си ходят сладки и медени", а после се пали свещ, пак за тяхно (самодивско) здраве.

Друго лечебно действие са поливките с отвара от бяла тинтява, синя комунига, вратига. Извършват се на мястото, където болният е пострадал. Пръска се болният с „блага вода“, като се казва: „Откъдето си дошла, там да си идеш!"

За лечение се прилага и преспиване на определени места, най-често край извори на Самодивите. Описание на такъв извор дава Любен Каравелов в книгата си „Записки за България и българите“.

„Щом преминете Златица и щом дойдете до една малка рекичка, на която името не зная, ще забележите стари развалини, от пода на които тече лековита вода. Този извор носи различни названия. Българите го наричат Самодивски кладенец или Свети кладенец, а турците му дават името Казъ сую (Момина вода) и Джумая (петък). Разказват, че водите на този извор са целителни и опасни. Те са целителни само в петък, защото т.нар. Самодиви, които са господари на извора, в този ден ходят на планината, за да правят вихрушки. Мнозина, които страдат от треска, ходят в петък при този извор, измиват се и лежат до него няколко часа. Болните доволно често откъсват от дрехите си по три ивички и ги връзват на три дървета, които се намират над извора. Но подобни чудотворни самодивски кладенчета или извори се намират доволно много в цяла България. Така например, близо до Калофер, един от източниците се нарича самодивски или черковни. Недалеч от Сопот се намира мътен източник, който се нарича русалско кладенче, защото болните идват да се лекуват във водите му през русалската неделя. Сопотненци говорят, че ако болният е болен от самодивска болест, то тутакси оздравява, а ако е болен от други болести, то тутакси умира. 

През русалската неделя Самодивите биват добри и благодателни, но ако някое смъртно същество дойде неочаквано при тях, именно по това време, когато те се събират да проведат вихрушката, то биват твърде опасни. В Бесарабия разказват, че една млада жена отишла нощем през русалската неделя на полето да търси воловете си и срещнала Самодивите (живи и здрави). Те сядали на една зелена поляна и говорили над някаква си паница. Когато Самодивите видели чужд човек, то хвръквали нагоре с весел смях и без никаква лютост. Но жената, като всяка жена, била любопитна и пожелала да узнае какво има в паницата, въпреки че една от Самодивите ѝ забранила да прави това. Тя видяла, че в паницата се намира рошава глава, над която стоял кръстат орел. И главата, и орелът духнали от паницата и произвели вихрушка. Изведнъж орелът се обърнал към жената, духнал ѝ в лицето и тя се вкаменила.“ 

Пак там Каравелов пише: „Когато ние стигнахме едно високо кладенче, над което бе израсла една висока и кичеста върба, то билюкбашията откъсна от своята дреха едно малко парцалче и го закачи на дървото. Същото направи един от сеймените и един от моите пътни другари. А знаете ли защо се прави всичко това? Да не ви хваща треска и Самодивата да ви остави на мира. Подобно вярване съществува на целия Балкански полуостров. Тук сме длъжни да кажем, че това вярване е славянско и че мюсюлманите са усвоили също така много наши и други обреди и обичаи, които принадлежат на поробените племена. Пътниците твърде често намират по път такива източници, над които дърветата са покрити с подобни драпелчета с червени или бели нишки. Ако искате да попитате някого, каква причина кара пътниците да късат своите дрехи и да слагат различни драпелчета по горепосочените дървета, то той би ви говорил така: “Който се бои да не го хваща и който иска да го остави треската, той трябва да даде курбан на Самодивите, които живеят в планинските кладенчета.

Освен това Самодивите в подобни случаи не закачат пътешествениците и им позволяват да извършват своите пътешествия безопасно. Българите говорят, че планинските Самодиви, които живеят под корените на онези дървета, под които се намират източници, са твърде сърдити същества. Те са най-опасни за младите ергени, младоженците и момите. Горската Самодива, Македонската Юда Самовила и сръбската горска Вила са съвършено тъждествени.“

Разновидност на Самодивите са Русалиите (Русалките) или по-точно това са Самодиви, които ходят на земята само през Русалската неделя- седем дена преди или след Петдесетница, когато е техният празник. Русалките се срещат предимно в Северна и на отделни места в Западна България. Там за тях казват: „Русалките са жени в бели дрехи, дълги коси, живеят в езера и дълбоки кладенци или гори, грабят моми и ергени. Някъде им казват Самодиви".

Според народни представи в Самоковско, Русалиите живеят по води и езера, излизат само през Русалската неделя, докато има сутрин роса, откъдето вероятно идва и името им. (Русалии или русалки е името на Самодивите там, което е по-нова езикова промяна. От езотерична гледна точка, тези същества имат много общо с морските русалки, за които се говори, че подмамвали моряците вечер в открито море.)

Разликата е, че Самодивите се явяват само в полунощ, в глуха доба, от Благовец до Обсечене (Секновение), а Русалките излизат сутрин рано по роса, но до изгрев слънце и само през Русалската неделя, след Света Троица. На някои места от Северна България (Силистренско, Габровско, Добричко) за русалии се смятат малки бели пеперуди, които излизат от цвета на акациите или от реките и пристигат в събота пред Русалската неделя с говедата и оставят до следващата събота. Русалии се казва и на грамадни мъже (според поверие в Русенско), които живеели в Балкана, хвърляли големи камъни, които хората припознавали като действия за здраве.

В Южна България митични същества с названието Русалии не се срещат, но и там строго се почита Русалската неделя като празник на Самодивите. Според народни представи до края на 19-ти век от Северна България, Русалиите носят плодородие — те ръсят класовете с жива вода, обхождат гори, лозя, плодни дървета после отново се скриват в реките. 

За по-ранен период сведения за тези митични същества дава и Л. Каравелов отново в същата книга. Спомената по-горе:

„Самодивите... най-много се явяват през Русаля. Самодивите след залез-слънце излизат на брега... обличат се с цветя, треви, росен... Имат руси коси. Много хора са виждали Самодива да излиза от извор и да мие лицето си с роса... Самодивата не обича девойките. Тя ще ги удави или ще им изпрати треска, от която те след три дни умират, и затова девиците, като отиват вечер през Русаля за вода, хвърлят в реката череши и вишни, които Самодивата много обича, за да я умилостивят. През тази седмица Самодивите са добри и благодетелни, освен ако някое смъртно същество не ги обезпокои". (Тук искам да ви обърна внимание – запомнете дарът за Самодивите – череши и вино!!!)

Любимото цвете на Самодивите и Русалките е росенът (лат. име - dictamnus albus), със силен и упояващ аромат, който има действието на наркотик. Вярва се, че той расте по игрищата им. Самодивите берат връхчето на росена срещу Спасовден, русалска сряда или петък. Тогава Самодивите са весели, милостиви и големи лечителки. Болните от неизлечима болест и треска, парализирани и сакати, преспиват в местността, където расте росен или има лековита вода. Вярва се, че така, който е болен от самодивска болест – оздравява.

Обичаят болните да преспиват в местност, където расте росен, се запазил почти до 20-те години на 20-ти век на много места в България (Панагюрско, Пловдивско, Пазарджишко, Габровско, Великотърновско). Съществуват някои места, наречени русалийски, които се свързват с Русалките – например Русалийски проход под Марагидик (връх Марагидик е в Стара планина, сега с името Русалка. Защо ли!?), самодивски кладенец, на който пътници оставят за Самодивите кравайчета. Русалски лъг има между Борован и Живовци до Берковица, русалски пътеки до Трявна. От Трявна до Казанлък в местността Бедек се намират Русалийски гробища с камъни, където „магесници бродници правят заклинания“.

През Русалската неделя в Северна България до началото на 20-ти век има обичай, в който участниците се наричат русалии и калушари. Те ходят по селата и играят за плодородие и здраве. Основно ядро в обичая заема лечението от самодивска или русалска болест (ограма, полуда), от която са заболели хора, които са нарушили определени забрани във връзка със Самодивите – минали през самодивско място, работили през Русалската неделя. Интересен обреден момент е счупването на гърнето, което се намира до болния, с което според народните вярвания „се съсипват" събраните в него Самодиви.

Обичаят Русалии. Независимо от произхода на названието им, по-важно значение имат характерът и произходът на обреда. Познати са два обредни игри– русалийски и калушарски през русалската неделя (т. е. след Петдесетница) и през поганите дни (от Коледа до Богоявление). Обредният период и на двата типа игри съдържа много общи елементи: забраните (да се пере, мие, преде, тъче, да се „събират" мъж и жена, за да не се родят нездрави деца, да не се спи и излиза навън вечер и други), поверията, че тогава ходят опасни същества (караконджоли през поганите дни, Русалки през русалската неделя). Русалската неделя е лятно съответствие на зимните „мръсни дни". Обредите, изпълнявани от двата вида русалийски дружини съдържат някои общи белези, като на участниците се забранява да разговарят, да се кръстят, благословят, да допускат други в своя кръг, да газят вода, но и някои различия – време на изпълнение, брой, танц, атрибути. Игрите се изпълняват за здраве и плодородие.

Произходът на русалийските игри е доста древен. Лечебната функция на русалиите и калушарите е най-важната. Измолването на здраве от Русалки и Самодиви и предпазване от болестта е в основата на целия обред през Русалийската неделя. Началото на обичая, осъществяван от русалии-калушари трябва да се търси още в тракийски времена.

Образът на Самодивата към средата на 19-ти век започва да избледнява и постепенно да отпада от народната вяра. По-устойчиви се показват онези вярвания и обреди, които са свързани с жизненоважни явления. Затова все още запазени са тези, в които се говори за Самодивите като причинителки, или пък лечителки, на редица заболявания. С времето обаче вярата в тези същества се изгубва и се запазват обредните практики, практикувани при някои заболявания, като простуда, парализа, обрив или полуда, без да се споменава всъщност самото същество, което ги е причинило или което хората молят за помощ при лечение.

Сведения за митични същества с названието Вили, намираме в Средновековни религиозни поучения, които целят да разобличат почитането на езическите божества. Намираме ги в слова и поучения на Йоан Златоуст, в стар църковен препис на Георги Амартол (в ръкопис от 14-ти век), в други стари ръкописи, главно осъждащи древните обичаи по нашите земи като езически.

Докато в ранните средновековни паметници тези мистични същества се наричат Вили, то по-късно в българските сборници от 15-16-ти век – Самовили. Сведения за Самовили се намират и в по-късни църковни поучения от 17-ти и 18-ти век. Много молитви са насочени против зли демонични същества – Мора, Вещица, Въпир, Плаедница, Нежит, Вихър, Ветър, Вили, със различни заклинания в името на християнски светци. В Аврамовия сборник (17-ти век) за деня 28 декември се съветва да не се пие открита вода, защото „Самодива плюе и человек полудява". Йосиф Брадати, книжовник от 18-ти век, пише: „Но и да реку вам благословене християне: по много земли ходих, толко не сам видел по много бродници и Самовили и магесници, колку у болгарска земя..." Той осъжда като антихристови ученици тези, които ходят „на Самовили и на бродници и кои баят и залегают, и завезуют скоти...". Друг ревностен защитник на християнската вяра, Теофан Рилски, осъжда разпространените суеверия: „Какови християне есу, които говорат: „Болен бех и отидох на Самовила и оздравех..." „По велика почъст имат на Самовили и на магесници, нежели на светии и на духовници.“ В тези поучения твърде често Самовили, бродници, магесници, убаялници се употребяват като синоними.“

В църковната институция, значението на Самовилата е отъждествявано с врачка, вероятно точно и защото Самодивата е тази, която показва на хората силата на билките и им дава познанията как да ги използват. Подобни изображения има по стените на храмовете и често са наименувани: „Отиване при врачката". Тази църковна живопис има за цел да разобличи народната вяра в магическите способности на „магесниците“ като съюзници и ученици на дявола. Сцената се среща предимно в преддверията на църквите от Западна България, които са под силното влияние на Рилския манастир. Показаната снимка пък е от чуриловския манастир, село Гега, която е на описаната сцена – „водене при врачка“. Целта на подобни стенописи е да покажат на смиреният мирянин колко грешно е да се ползват такива практики и услуги на Врачки.

Християнската религия не е повлияла много върху образа, с изключение на онзи момент, когато Самодивите наказват неспазващите християнските празници. Това прозира като придатък към поведението на Самодивата и се личи, че ѝ е внедрен насилствено. Нейната езическа същност е особено добре запазена, което проличава и от това, че тя се страхува от християнските символи.

Докладите на католическите мисионери за българските павликяни и околното българско християнско население съдържат много сведения за езическите вярвания, които звучат приблизително така: българите почитали Самодивите (лъжливи божества), които „причинявали всякакви злополуки и живеели пръснато тук-таме по света". Хората освен в бога – създател на всичко добро, вярвали още и в Самодиви, или Самодеи, създатели на всичко зло. За да смирят гнева на тези същества, хората правели служби, курбани, слагали софра на земята на някой хълм и раздавали храна. С цел Самодивите да бъдат умилостивени и да им се попречи да влизат в дома, се принасяли жертва, чиято кръв и кости се заравяли до къщната порта. При строеж на нова къща се правело служба на къщните божества, за да се омилостивят Самодивите – колело се животно.

Сведения за Русалии, Русалки се срещат в паметници от ранното средновековие. Вероятно най-ранното съобщение се съдържа в Киевската летопис от 1068г.

Нека да надзърнем малко и в етимологията на названията Самодиви, Самовили, Юди, Русалки. На тях са посветени различни тълкувания. „Вила“ се извежда главно от думите: вия, въртя, вея, духам. Със същия корен е и вихрушка, като синоним на Самовила, Самодива. Различието между Самодива и Самовила е само териториално. Представката „сама“ има подсилващо значение. Що се отнася до етимологията на „дива“, самостоятелно или в съчетание със Самодива, то тя се извежда от гръцкия превод с „deiuos“ – Бог или  „dehia“ – Богиня.

Думата „дива“ срещаме самостоятелно и като епитет за митични същества, свързани с природата. В българския език „див“ има значение на „необработен, невъзпитан“, а прилагателните „дивен, чудноват, необикновен“ са с оттенък  на „божествен“ или такъв с дивна красота. У нас, главно в Странджа и Родопите, са запазени различни поверия за диви същества, които живеят в гората, с космато лице, силни и страшни тела, с големи гърди, които премятали през рамената си. Това издава тясната връзка с представите за Самодиви като диви жени. Предания за диви жени има във всички древни народи.

Думата „Юда“ като синоним на вихрушка, на Самовила, засвидетелствано в Югозападна България, се превежда като „подмамвам“, а също намира смислова връзка в литературата като „буря“. Още нещо интересно – отъждествяването на Юдите с Юда Искариотски е станало по-късно, но за основа служи безгласно идеята за злонамереност.

Етимологията пък на думата „русалии“ също може да се свърже с росата, (че ходят по росна трева, раждат се от росата), а от друга страна — с росена – самодивското им цвете.

Нека ви предоставя още един текст от книгата на Любен Каравелов, спомената по-горе – „Записки за България и българите“, която свързва Самодивите с вихрушките: „Една жена вървяла из калоферските улици и отивала да направи някому си добро дело. Изведнъж над главата ѝ се вдигнала вихрушка (в тази вихрушка се намирала млада Самовила) и грабнала кърпата ѝ от главата. Жената се уплашила и отишла да пийне водица от самодивското кладенче и да се умие. Това се случило през русалската неделя. Щом жената започнала да се умива и щом се помолила на Самодивите, то долетял един кръстат орел и донесъл кърпата ѝ. В народните предания съществува някакъв кръстат орел, когото шопите наричат кръсташ, а македонските българи – християнско птиче. Този орел лети по-високо от всички други птици и често дохожда при Бога. Чрез него Бог изпраща на земните жители ветрове, мълнии и гръмотевици. Този орел има четири крила, защото двете са недостатъчни за неговата служба по небесните височини. Своите небесни крила, които са опърлени по краищата от горещото слънце, той крие от хората. Кръстатия орел не яде мърцина, но хваща животните и изпива кръвта им. Този орел в множество приказки и предания помага на вихрушката или на Самодивите да изпращат ветрове. В някои предания се говори даже, че и той духа сам.“

Разновидност на Русалката на север е Полудницата – красива, висока девойка, облечена в бяло. Тя ходи по време на жътва и наказва всеки, който работи по обяд. Той получава силно главоболие и припадък. Полудницата е и в легендите на западните и южни балкански народи. От някои сведения личи, че е била известна и на българите.

Образът на Самодивите в началото на 20-ти век вече става твърде блед и неясен. Той е наличен преди всичко в устното поетично творчество.

*** 

И не на последно място ще ви разкажа за Самодивата, от гледна точка на отхвърленото от ортодоксалната църква окултно познание (и добре, че е такова, иначе би се покварило с необосновани църковни забрани и нелогични закони).

Та! В правилните познания за произхода на Земята съществуват четири Стихии, които участват в образуването ѝ, съобразено с общите закони на Абсолюта и Сътворението. Тези четири Стихии си имат „помощници“ – четирите елементарни/елементални същества на четирите елемента, които образуват Земята, а това са: твърд/земя, течност, газ и топлина. Съответно елементарните същества или Елементалии, може и така да ги срещнете, са също четири и са Духовете на Земята, Водата, Въздуха и Огъня. Тези елементарни същности не управляват елементите. Те са „помощници“ – така е най-лесно да се мисли за тях. В различните митологии на народите, тези „помощници“ си имат различни имена. Няма да се ангажирам с използването им. Както вече ви споменах по-горе в повествованието, името, според Скандинавската митология на Водните Духове е Уиндини (на земните – Джуждета /Тролове/Гноми, на огъня – Саламандри и т.н.). Информацията за произхода им е доста тежка и натоварваща, затова не смятам да пиша за нея, а и повествованието ми в случая е само за едно то тези четири вида същества. За всичко свързано с тях си има точно и логично обяснение, стига човек да намери правилната информация и да има интерес да чете и учи.

Характерно за всички духове обаче е, че нямат съвест и собствена воля. Изключително податливи са на влиянието на звуците/музиката и танците, т.е. на движенията в етера.

Самодивата/Русалката е водно същество или казано по друг начин – Дух на вторият елемент – Водата, Воден дух. Трябва вече да сте забелязали това. Учените няма как да не стигнат до друг извод. Само дето не могат да дадат логично обяснение на нещата, а ги изпращат в света на митовете, преданията и легендите. Няма измислица в света на Елементалиите, независимо как ги „облича“ народът в думи. Забравяйки в течение на епохите за истинското познание, човек поставя истината в своите си предания. Това е единственият начин да запази правилността на нещата – да ги предава устно. Няма как да си измисля. В атмосфера на лъжа, човек не се чувства комфортно, поради простата причина, че човешкият ум може да бъде излъган, но Душата му – никога.

Самодивите са водни духове (такива са дори и русалките, които срещат моряците в открито море). Освен, че могат да се срещнат около водни басейни, те отговарят за растежа на всичко в природата, затова го и пазят, затова са и добри билкарки/лечителки, защото познават силите на всяка една трева; затова и „спират или пускат“ реки и потоци; затова и обичат танците и песните; затова и са облечени винаги в бяло, но със зелена препаска (като на тревата) или с цветовете на дъгата (като цветята).

Всички елементарни същности, които са засегнати в нашата митология съществуват и то не „под някаква форма“. Те си имат точно определена форма. Просто ние, хората се променяме и започваме да ги възприемаме по различен начин, в зависимост от нашето ниво на развитие. От нас зависи дали ще ги приемем с разбиране, възхита и уважение или със страх и отричане.

Митологията е един вид познание за тяхната форма. Ние започване да я „нищим“ и надявам се с ваша помощ да стигнем до края, защото, както писах в началото – крайно време е да върнем Българската митология на българите…

Ето и една друга теория за Самодивите, която открих, пишейки статията за трета част от поредицата „Истини и легенди“. В книгата си „Прозрения за българите“, която по-горе цитирах Раковски пише това: 

„Близо до Орлов извор има баири, кои носят следни имена: Българка, Кутелка,и Чаталка. Види се в старо време, прежде християнства, да е било там близо някое си самодивашко обиталище и народ е ходил на очищение. Долу, като се излезе от нея река, има баир на север и на него баир пещери – нирища, кои носят име „Змеюви дупки“; то доказва явно наша реч, че било там, наоколо, в старо време Само-дивашко жилище, защото змеюве са били съ времени със самодевам, тоест, кога българи вярвали еще Сива бога, по гори и лесища живели самоци и самокини, под именем змеюве и само-деви, и изпълнявали богослужение си под осветени дървета, ликуеще и свиреще. Тии после носили и име дървиши – от дърво, дърваш, дървид, а по-после друиди, кое францушки учени тълкуят от древ – chene – дъб – древд – друид, и казват, че стари камбри (Габъри – Зенди – Българи), техни праотци, изпълнявали богослужебност си в гори и лесища. Наш народ като заборавил тях времена, остало вярване за само-деви и змеюве, коим отдават человечески вид, но полубожна сила имеещим, от тамо же остало че само-деви любили много свирни игроводи и живели в лесища и гори. А от наши само-деви гръцки поети са въобразили девет музи и представили ги народу си за представителки и изобретателки свирки и игроводи.“

Аз мисля, че няма човек, който да е изказал по-добре произхода на Самодивата и Змея – тези стари пазители на древното хиперборейско познание. Те в стари времена са наричани друиди и в статията си за Змея в третата книга от поредицата много добре обяснявам произхода им.

Наистина съществуват духове на четирите стихии и наистина съществуват Адепти на старото познание, подвизавали се с името „друиди“ по нашите гори. Как е станало така, че двата образа са обединени в общото име Самодива, не мога да преценя. Най-важното, обаче, е че тези вярвания са запазени най-късно по нашите земи, както е описано по-горе в спомените на чужденците, които са ги посещавали. Дали владичеството, под което сме били дълги години е наложило вярата ни в тези същества да остане като един вид защита и подкрепа в угнетените ни дни или състоянието на човека, населявал нашите земи е било такова, че е позволявало дълго време да запази смътното си ясновидство, не мога да гадая, но ми се струва, че е по-скоро второто. Каквото и да е, нашата митология и приказки са изпълнени с такива същности, за което човек говори, които облича в образи, в които вярва и разказва на наследниците си. При всичкото това четене и търсене, за да предам колкото е възможно по-добре образите от нашите легенди, погледнати от различни гледни точки, аз стигнах до извода, че по един или друг начин те съществуват. Да имаме невяра в тях е обидно както за тези същности, така и за предците ни. Така, че пожелавам ви да вярвате и, както беше казал един мъдър човек преди време, пожелавам ви, пораствайки, да помъдреете толкова много, че отново да започнете да четете легенди. 

Венцислава Великова

Книгата можете да откриете тук:

"Самодива" - истини и легенди | Лимитирано издание