"Пазителите" - Пещера - Венцислава Великова

"Пазителите" - Пещера е книга трета от трилогията. Разгледайте книга първа и книга втора:

Мика се спусна до реката. Беше напекло слънце и тя искаше да се впусне в подводния свят на вира. Понечи да сваля дрехите си, когато чу глас зад гърба си. Някой викаше името ѝ. Познат беше гласът – на баба ѝ. Мика се изненада. За да дойде старицата тук и то толкова бързо, нямаше да е тръгнала от селото, като нея, а ще да е била наблизо. Момичето се огледа и се върна назад. Изкачи се по пътеката. Посрещна баба си. Старицата беше задъхана. Бързаше. Едвам си вземаше въздух.  -    Знаех, че тука ще те намеря. Мико, знаех… -    Какво? – не разбра момичето. -    Знаех, че ще си тук. Чакай! До вира ли ще ходиш? -    Да. Винаги отивам там. Защо? Какво си тръгнала подире ми? – попита леко раздразнено момичето. -    Ходих до… -    Къде? – прекъсна я Мика. -    Ох, чакай! Чакай да си взема въздух! – приседна старицата до водата и извади един нож. Това озадачи внучка ѝ и тя се дръпна назад. Загледа уплашена ту ножа, ту старицата и замига изненадана. -    За какво ти е? – попита със свито сърце момичето. -    Ходих до… ходих до баба Пепуна в съседното село. Това е старицата, дето те изроди. Спомних си, че тя измърмори нещо тогава, но не можах да я разбера. Каза нещо за гърбицата ти. После искаше да ми даде биле някакво, но аз бях толкоз объркана, че уродливо дете се роди у дома ми, че я изгоних. Тя тогаз ми каза: “Ти един ден ще ме потърсиш“, ама аз не ѝ вярвах. -    И какво сега? Защо ти е това? – попита пак малката и посочи ножа в ръцете на баба си. -    Ей за туй! – каза старицата, пресегна, хвана двете плитки на внучка си и докато момичето тръпнеше изплашено под кокалестите ѝ ръце, тя наведе главата му напред. Натискаше я, скубейки плитките му и опря ножа в гърбицата.  -    Излез! – извика към водата, сякаш говореше на някого там. Знаеше, че ще я чуят, затова извика втори път. – Излез! Чуваш ли? Инак ще ѝ нараня крилата. Заби ножа в гърбицата на момичето. Обагри кожата му с кръв и то изпищя. Никой не се обади, само водите леко се раздвижиха, но това бе. Старицата стискаше здраво внучка си и викаше: -    Излез, чумо недна, нямам цял ден да те чакам! – заби по-силно ножа. Мика болезнено изпищя. От вира се показа първо плахо, после по-смело лице на жена. Заплува в него, направи няколко кръга, за да се убеди, че само двете жени бяха на брега, после се показа цялата и изплува до сушата.  Беше нещо като самодива, но с посипано с люспи от кръста надолу тяло, като на змей. Имаше и змейски криле. Разпери ги, добиха вид над главата ѝ, като чардак – вардеха я. Водата капеше от красивото ѝ лице, а главата ѝ бе обкичена с венец, но от водорасли. -    И какво си мислиш, дърто? Че ще убиеш щерка ми ли? – попита с човешки глас съществото. То породи погнуса у старицата. Мика не видя много от него, но някак съжали, че баба ѝ така му говори. -    Не искам да я убивам. Тя ми е внучка. -    Тогава пусни я. Аз ще си я взема. -    Искам да знам. Искам само да знам, нищо друго… -    Какво да знаеш? – спусна се отново във водата съществото и заговори оттам. Старицата отпусна хватката си около главата на Мика, но момичето в ръцете ѝ не помръдна. Стоеше спокойно – така подчинено на баба си, но любопитно гледащо към водата и към това същество със самодивско лице, а змейско тяло. -    Вие сте змеици. Само жени сте. Нямате мъжки. Искам да знам как става? Как е заченала дъщеря ми с ваше дете? Бабуващата ми предсказа това, даже би́ле искаше да ми даде, ама аз не я послушах навремето. Сега искам да ми кажеш ти и ще пусна тогаз Мика…