"Странна сбирка от разкази" - Венцислава Великова

Автор	Венцислава Великова
Издателство	АМАТ
ISBN	978-619-90909-5-4
Година на издаване	2019
Корица	Мека
Страници	166
Език	Български

 

     „Беше спряло да вали. Прибра се. Петното в кухнята не беше станало по-голямо, само по-тъмно. Раздразнена от това, тя потърси малката сгъваема стълба от навеса и лесно я донесе, понеже беше лека. Взе фенерче от шкафа и се заизкачва по стълбата към капандурата  в съседната стая, на тавана. Отново се чу почукване на капки, дъжда явно идваше и си отиваше.

-   А така-а! Сега ще видя тъкмо от къде капе.

     Качи се на тавана. Никога не беше влизала в таванско помещение, но ѝ изглеждаше чисто. Застъпва само по закованите дъски, като ги търсеше в краката си с фенерчето. После го вдигна и огледа над главата си – всичко изглеждаше сухо. Насочи светлината към мястото, където предполагаше, че има проблем с покрива, но и там не видя влага. Запъти се натам и откри куп вехтории – кошница, стар панер, книги, торби с дрехи. Разбута всичко. Търсеше влагата, виновна за поразията на тавана. Запипа земята, беше суха.

-   А! А пък тавана ми – мокър! Странно!

     Остана няколко мига така, като въртеше фенерчето, но не откри нито капка вода. Тъкмо понечи да става, да се връща, когато с крайчеца на окото си видя на земята червено ъгълче, вероятно капак на кутия. Върна светлината, наистина беше капак. Но къде беше кутията? Разбута отново купа вехтории и оттам се изсипаха няколко плика, а върху тях се захлюпи и самата кутия. Радост остави фенерчето върху дъските. Събра ги. После потърси други, може би изпадали и скрити от вехториите. Не намери. Сложи пликовете в джоба си и тръгна да се връща. Тъкмо да занесе стълбата под навеса и тока спря. Огледа се – цялото село беше тъмно.

-   Е, крайно време беше... тя „баба Марта ще си покаже магариите“ – цитира леля Бина и отново се запъти към къщата на дядо Моню.

      Влезе, светна с фенера. Старика спеше. Стаята беше топла, но печката догаряше. Радост погледна часовника си, минаваше 23 часа. Сложи дърва, постоя малко да изгорят, сложи отново и тръгна към вратата.

-   Айде, дядо Моньо, утре сутрин ще дойда. Тока спря. Угасих ти крушката, да не се стреснеш, ако дойде посред нощ. – той естествено не я чуваше, но тя добави – Айде, лека!

      Прибра се, взе душ на фенерче, преоблече се, запали свещ и си наля чаша вино.

     Не й се спеше. Беше „си взела” съня през деня. Извади писмата от джоба си, сложи ги на масата и ги загледа. Някои пликове бяха отворени, други – не. Зачуди се. Имаше ли право да ги чете? Това е чужда кореспонденция. Да! Вече всичко е минало. Каквото и да е било – минало е, но тя бе възпитана да не чете чужди писма.

     Виното засили любопитството й. Тя винаги сядаше на чаша вино, когато не можеше да вземе решение. То я правеше по-силна, по-смела, по-егоистична, по-сигурна в себе си, по-нахална... Виното я посъветва да се омъжи, виното я посъветва да учи арабистика, виното я посъветва да дойде на село...

     Виното я посъветва да подреди писмата по време на изпращане, според марките им... Тя посегна и  започна да ги нарежда върху масата, едно до друго, като сравняваше пощенските клейма. Два от неотворените плика бяха залепнали един с друг. Понечи да ги разлепи и между тях имаше снимка, която изпадна на земята, с образа надолу. Радост се наведе и я взе. Когато вдигайки я, светлината озари черно-белите лица, в тях тя позна същите лица от дядо Моньовата снимка... същата снимка. Радост я хвърли с ужас на масата. Изплаши се. После си взе дълбоко въздух, като че за кураж, изправи я до свещника.

-   Просто една снимка...

     Изпи виното от чашата си на няколко глътки и продължи с писмата. Бяха 12 плика, 5 отворени, останалите – не. Явно бяха прибрани така – както са получени. Имаше ли право тя да ги отваря?!

     Наля си вино, наля си кураж... изпи го и посегна към първото писмо.

     Беше кратко. Много интересен почерк! Направи й впечатление, че беше писано с графитен молив, който интересно, на места удебеляваше следата си, като ставаше лилав. Тогава си спомни, че имаше такива моливи в бабиния й бюфет. Баба ѝ ги наричаше „химически” и винаги чупеше по Великден част от графита им, разтваряше го във вода, за да го използва като лилава боя за яйцата. Явно писмото беше написано с такъв молив. Радост все още се чудеше, дали да го чете.

-   Хм! – помисли си тя на глас.

     Ако имаше влага на покрива, ако капеше вода... думите от писмата до сега да бяха се изгубили съвсем. Отново отпи вино-кураж и зачете:

„Раде, любов моя!

     Знаеш, не мога да се сърдя на тате, не мога да не го послушам. Изпрати ме в града да уча. Обещах му да завърша, после ще отбия военна служба и ще се вземем. Тате ми обеща и това. Аз му вярвам. Ти само ме чакай, моля те!

Тъй те обичам!

Твой Симеон”

     „Раде...” – помисли си Радост. Отпи вино.

-   Дядо Моню е любил баба ми навремето... – освен кураж, виното й помагаше да открива и истини – Пфу-у! – въздъхна тя – Как ми се иска да говоря с някой...

     Отново отпи и посегна към второто писмо. То беше изпратено месец, след първото и не се различаваше много по съдържание. От третото писмо разбра, че младежите от снимката бяха дядо Моню и баба й Рада. За това и тя се е припознала в нея - винаги е знаела, че прилича на баба си. От четвъртото писмо разбра, че дядо Моню бе изпратен да учи в Гърция. Току що отминалата война, беше „разбутала нещата” и баща му беше решил да го изпрати в Гърция да учи...явно разполагаха с много пари...

     Радост отпи още вино. Беше преполовила бутилката. Оставаха й още 8 писма. Да ги чете ли?! Имаше ли право?! Стана, разходи се из стаята, сложи дърво в печката. Обиколи нервно масата. Погледна часовника, минаваше 2 часа.“