"Някой трябва да плати" - Венцислава Великова

Замълчаха. Професорът гледаше големите ѝ черни очи. „Не, не! Не могат да бъдат създадени такива без Божия намеса. – помисли си той - Някой все пак ще трябва да е сложил палавост в ириса им, влага в дългите клепачи и омая в погледа  им… и това не може да е човек!“ - Защо Перун? – попита след дълго мълчание тя. - Какво? – не разбра професорът. - Питам… защо са ви кръстили Перун – поясни Лили.  Той се отпусна върху възглавницата си. Сякаш  нямаше сили да се връща в спомени, след това  дълго и изтощително дежурство през изминалата вечер. Не му се предприемаха тежки и тъжни пътешествия в миналото. - Дълга история. Сега нямам сили – отговори тихо той. - И все пак! – настоя тя. Повдигна се и опря глава на гърдите му. Леките дипли на косата ѝ ги покриха. Тя хвана кичур и започна с него да гали вече посребрената брадичка на професора. - Изкушение си! – погледна я усмихнат той. –  Вълшебно изкушение си... - Кой ще си кръсти детето Перун? – весело, наивно и малко по детскиму попита тя отново. – На Бог Перун ли сте кръстен? - Глупости! Много легенди четеш! - Не чета! Знаеш, че не ме интересуват! Не им вярвам. Учихме ги в училище. Имам оттук-оттам някакви глупави спомнени от часовете по литература. Ненавиждах я. - Твърдоглава вълшебница! Не са глупави! Легендите са си легенди. Но не! На бабата, която ми е дала живот съм кръстен, на баба Перуна. - На акушерка? Разкажете! - Не. Не е акушерка. Какво значение има, Лили?  И без това не вярваш в чудеса… - И все пак… – настоя тя. - Баща ми е от Гоце Делчев, – започна той след кратко мълчание – а неговите родители от село, дълбоко в полите на Пирин, високо и трудно достъпно село. Родителите ми не са можели да имат деца доста дълго време. Баща ми е знаел кой може да помогне, но никак не е искал да „опира дотам“. Гледал е майка ми как плаче безпомощно и отчаяно, и един ден просто се решил. Повел я към селото на родителите си, а оттам – високо в планината. Търсили онази стара лечителка, за която той бе чувал от неговата баба. Тя била последната им надежда. Казвала се Перуна. - Ха-ха! – захили се Лили. – Тя тая баба на 200 години ще да е била… щом баща ти я знаел от неговата си баба… - Не е на години! – каза професорът, вярващ в думите си. – Тя няма години, няма възраст. Тя е вечно живата лечителка на хората от този край – въздъхна. –Намерили са я. Тя ги е изслушала и дала една шишарка на майка ми, да си вари чай и да пие.„Не е трудно!“ – си помислила майка ми и взела шишарката. „Някой трябва да плати!“ – казала бабата. „Аз! – се обадил баща ми. – Аз ще платя!“ – макар да знаел какво следва. Прибрали се, забравили за бабата. След две години майка ми заченала, но в деня, в който съм се родил, баща ми е починал. - От какво? – отдръпна се Лили учудена. - Комбайн го е прегазил. Станало е по непредпазливост. Бил е агроном в някакво Добричко село. С майка ми се били изместили в друг град, скоро след разговора с бабата. Забравили за разплатата… живот за живот. Така се плащало при бабата. И баща ми го е знаел. - Глупости, живот за живот! Станало е случайно! – упорстваше Лили. Професорът се усмихна. - Въпреки всичко, майка ми ме е писала на бабата, която ми е дала живот, макар баща ми да е платил за него. - Не вярвам! – каза нацупено и наивно Лили, сякаш бе малко момиченце, на което вземаха куклите. - Вълшебница! – каза усмихнат професорът, пресегна с ръка и погали къдриците ѝ. – Питаща, а невярваща вълшебница…