Страхове

Картината „Страхове“ изработих по поръчка на една дама за нейната приятелка.

Получи се много интересно нещо. Както често практикувах по това време, за да изработя картина по поръчка, трябва да видя снимка на жената, за която е поръчана картината. Така и стори тази дама – показа ми снимка на нейната приятелка. Красива жена, на средна възраст, но имаше нещо тъжно в лицето ѝ.

Започнах работа по идеята за картина, като първо винаги търся подходящата за жената шевица. Тук се случи нещо много интересно. В началото не намерих подходящата шевица и се захванах с друга работа. След време отново поднових търсенето на идея за шевица, но отново не намирах. Стана ми интересно. Винаги лесно намирам шевици за картините си или както в повечето случаи става – шевиците сами ме намират. Но този път не се случи така.

Мина време. Нещо ме спираше да работя по картината и да намирам подходящата идея. Тогава осъзнах, че тази жена всъщност има някакъв проблем, който не иска да бъде разкрит. Така всичко остава потайно и аз не мога да работя по картината, защото Душата ѝ не ми позволяваше. А времето минаваше, поръчката трябваше да бъде изпълнена.

Накрая реших да изработя просто Дървото на живота – шевица на един от вариантите му. Скрих образа на жената зад символа на Дървото и така започнах работа.

Работих картината малко по-дълго време от обикновеното. Конците се заплитаха, нещо платното се кривеше, лепилото и куката не ме слушаха.

Имаше нещо в тази жена, което не ми позволяваше да работя.

Както и да е, справих се. За седмица картината беше готова. Но заедно с нея се роди и разказ. Нарекох го „Страхове“ като картината. Защото само страх може така потайно да се крие в тази жена и така своенравно да не иска да се покаже и да спъва работата ми.

Представям ви разказа, който съпътстваше картината.

Страхове

Жана вървеше бързо. Страхливо се оглеждаше около себе си. Пусто-опустялата гора около нея сякаш нямаше край. Скоро щеше да се мръкне, а тя трябваше да стигне до чешмата навреме, преди слънцето да е превалило пътя си. Не смееше да се обърне от страх. Не знаеше какво ще види. Можеше да е всичко. Сърцето ѝ нямаше да го понесе. От всеки шум в страни тя подскачаше. Ами ако някой я следеше! Главата ѝ щеше да се пръсне от страх. Боже! Защо се страхуваше толкова...

– Страхът не е човешко чувство, детето ми! - спомни си думите на отец Ивайло – Не се страхувай! Сатаната живее в теб така! Даваш му повече храна с мислите си и на него му е добре при теб – в главата ти, в сърцето ти... А то се свива и все по-малко става. И по-малко обича и по-малко чувства обичта на хората. Страхът... страхът потъмнява всеки цвят и къса от Душата на човека едри парчета и после се чуди човека, като иде горе, какво да казва на Бог. Че Бог сили душевни му е дал да живее на земята, а човекът изядени от страх и гняв му ги връща.

– Много знае попът... - изтърва на глас Жана и продължи с едри крачки да бърза по земния си път – Ша ми казва той! Да дойде от тука да минава всяка вечер, та да види тогаз! Какви ли не напасти се навъртат! Ами ако ме хванат?! Боже, не искам да мисля! Пък и чакали има из гората! А лисиците... каквито са подли, изотзад, на гърба ми ще скочат. А съм чувала, че и мечки има май по чукарите нагоре! Ами ако е решила да слезе някоя мечка надолу?! А-у-у! Чичо Еньо, си спомням преди години, като ходихме на сватбата на сина му, разправя хората в тяхното село и Хала видели... Въх, мър Мале, ако я срещна, що да сторя?

Жана вървеше бързо, но мислите спъваха краката ѝ, превиваха гърба ѝ, а страхът ѝ сякаш се качи на главата, дотежа. Тя потъна в себе си, присви рамене, приведе снага... като че на кълбо се сви – прегърбена, скупчена в себе си, черна и вече не просто страхлива, а от мислите си – изтощена. Тя бързаше към селото, а то все не идваше. Колкото повече страхове раждаше главата ѝ, пътя по-дълъг ставаше, клоните се свеждаха към нея, гората притъмняваше и странните шумове ставаха все по-чести. Жана се оглежда плахо и сякаш видя очички навътре, измежду стволовете на дърветата.

Излезе вятър. Влезе в косите ѝ и рушна полите ѝ. Освен страх, сега Жана почувства и студ. Сви се още повече в себе си и придърпа елечето си сякаш да се завие повече с него. То не я подкрепи обаче. Не стана нито по-дълго да я скрие, нито по-топло. Жана се намуси, пътят не свършваше. Страхът в нея растеше, а студът му помагаше. Отново чу шум, отново вятър, а този път и сякаш облаци в небето се показаха. Жана не вдигна глава към небето да ги види. Тя предчувстваше, че сега и мрак ще падне. Всичко вървеше срещу нея. Страхът ли го подтикваше или тя просто беше лош човек, та Господ реши сега така да я накаже – като ѝ прати някоя беда...

Нападаха едри парчета лед от небето. Град – едър, безформен, грозен. „И градушка ще ме бие по пътя!“ - помисли си тя - „Боже, що си решил да ме погубваш?! Ето, идва краят на света и може да умра! Оле, всички хора сигурно ще се спасят от града, но тези едри парчета лед... само мене ще погубят! Да! Сега ще умра!“

Затича се по пътя, а той от безкраен и страхлив се превърна в изтощителен, отчаян и тъмен, последен друм в живота ѝ. Край! Светът свършва! Това е!

Едри капки дъжд последваха парчетата лед и за да стане още по - „светосвършващо“, се чу гръм и просветна светкавица. После втора и трета – все по-близо до Жана падаха. Тя бягаше все по-силно по безконечния път и се озърташе – прегърбена, черна, съсухрена и с изядена от страх Душа. Свършена!

Светкавица.

Гръм срещу нея.

Тялото ѝ литна на метър от последните ѝ стъпки и падна в страни от калдъръмения път. Свистене и силен звук и Жана се намери в светла стая. Тиха, спокойна и приятна ѝ се стори тя. Огледа се. Дървената врата на среща ѝ беше открехната. Надникна тихо през нея. Влезе. Беше ѝ едно топло и спокойно... едно весело на сърцето, едно нейно ѝ се струваше това място... сякаш цял живот бе живяла в тази стая.

След вратата – друга стая, още по-светла и шарена. Върху огряна от слънцето маса, стара жена бе поставила парче плат и с малка игла шиеше по него символи.

– Какво правиш, бабо? - попита Жана. Не се зачуди какво нейната баба, починала преди години, правеше в тази толкова светла къща. А-а! Беше нейната! Да! Жана беше в дома на баба си. Позна го. И гоблена позна. Да! Баба ѝ много обичаше да бучка с иглата по плата. Нареждаше символи и знаци. Тя така и не научи нищо от иглите ѝ, но знаеше, че под тях, върху бялото платно, излизаха шарени неща, които някога говориха, друг път мълчаха, но толкова се забиваха в очите ѝ, че вечер дразнеха мислите ѝ и тя трудно заспиваше.

– Шия те! - усмихна се старата жена, но не свърна поглед към Жана.

– Как ме шиеш? - попита момичето.

Доближи масата и седна срещу баба си, с гръб към прозореца, от който влизаше силната слънчева светлина. Сянката ѝ падна върху гоблена на старицата и шарените форми върху него се превърнаха в ужасни чудовища. Те заскачаха върху плата и се нахвърлиха един срещу друг, късаха плътта си. Хвърчаха пръски кръв и грозно обагряха бялото парче плат.

– Теб шия. Видя ли се сега? - каза бабата.

Жана скочи. Отдръпна се от масата. Седна в страни и тялото ѝ направи място на светлината. Тя падна върху ръкоделието на баба ѝ и то отново се превърна в цветна, приятна картина със Слънце в средата, а кървавите пръски станаха шарени цветя.

– Какво е това? - попита.

– Това са страховете ти. Виждаш ли? Шия ги един по един – син, зелен, черен. Всичките ти страхове шия. Сега ги виждаш красиви, но като им вземеш светлината – стават зверове.

– Как “като им взема светлината”? - недоумяваше момичето.

– Така! - каза бабата – Като оставиш връз тях да падне мрака, те стават страшни. Целият живот е такъв, детето ми! - обърна се към внучка си – Той е осветен от светлината на Вярата. Виж, Слънце съм ти сложила, вечно да ти свети. Ако загубиш вяра, че Онзи отгоре води нишката на живота ти, оставаш сама и започва да те е страх. Защо? Не бива да те е страх! Вярвай! Вярвай, че нещата са наредени вече. Както този гоблен – ушити са в живота ти, както вече се ушити цветята на плата. И ако Слънце ги огрява, те ще са красиви. Ако оставиш връз тях да падне мрак, те ще се превърнат в чудовища, които те изяждат отвътре. Що си мислиш, че Бог ще ти даде нещо, дето няма да можеш да понесеш? Нещо, което ще те убие? Нима за това те е създал? Той ти дава толкоз шарен живот! На! И Слънце ти дава, а ти с недоверието си му носиш страх и сама превръщаш живота си от низ от цветя във върволица от зверове.

– Но... - започна момичето.

– Виж колко малко познание му трябва на човек?! Познанието, че всичко е написано вече, написано на гоблена на живота му и той не може да го промени. Написаното не е лошо, щото Бог не е лош – не е в него лошото. Лошото сами си го докарваме с мислите си, със страховете си, с недоверието. Ти не вярваш, нали? Ами ако искаш вярвай! Поповете го казват по-простичко за обикновените хора – имай вяра, останалото само ще дойде. Не го прави лошо с мислите си! Бог чисти ти ги е дал да бъдат. - старата скъса конеца от последната фигурка, която извеза на парчето плат, докато нареждаше думи за Жана и ѝ го подаде. - Вземи сега! Слънцето си не скривай! Най-отгоре ти го турих, живота ти да осветява и помни – животът ти-гоблен е вече ушит. С каквито очи ще го гледаш обаче, зависи от теб!

Жана се стресна. Събуди се от тресене. Огледа се. Намери се легнала върху сеното на някаква каруца. Не се изплаши, по-скоро се изненада. Опита се да се надигне. Беше вир-вода. Преметна мокри плитки, надигна кърпа и се загледа в мъжката фигура, която държеше поводите на магарето. Беше Митко. Позна го. Как нямаше да го познае! Толкова често гледаше фигурата му на мегдана, тайничко и боязливо... да не я види тейко ѝ.

Момчето се обърна. Спря магарето и каруцата закова. Прескочи, стигна до нея.

– Как си? - попита с уплаха то. - Жана, как си?

– Добре! Аз...

– Баща ти ме прати да те потърся, че заваля силен град. Каза – тръгнала си била отдавна и вече трябвало да пристигаш , но нещо си се бавила... Та, прати ме да те търся, ама града и дъжда ме превариха. Намерих те мокра и те качих на каруцата. Ще те водя у вас, ама се чудя...

Гледаше я с едни големи черни очи. Жана много добре ги знаеше, познаваше ги, искаше ги. Черни, големи и бляскави като страховете ѝ, но тя... защо сега ги обичаше и не ги намираше за страшни? И светлина нямаше около тях, но те не се превръщаха в страхове, както преди.

Магарето нетърпеливо помръдна. Каруцата тръсна. Кичур коса падна върху челото на Жана. Тя посегна с ръка да я оправи. Сега видя, че държеше парчето бял плат със символи по нея. Разгърна го. Видя слънцето, което баба ѝ ѝ беше извезала. Стана ѝ едно топло, светло и спокойно... „Слънце турих, живота ти да осветява“ – спомни си думите на старицата тя. Затова, затова тъмното не направи очите на Митко страшни... Жана носеше Слънцето в ръцете си. Вдигна глава, срещна очите му...

– ...та се чудя – отново каза Митко – дали да не те заведа направо у нас!

***

Когато показах картината на тази моя позната, тя изпадна в ужас. До толкова не хареса картината, че започна горката да се чуди как да я подари на приятелката си. Започнах да я убеждавам, че картината не ѝ харесва, не защото е грозна, а защото не е за нея и изобразеното на платното не отразява нейната същност, а на приятелката ѝ. „Ти разбираш ли, – каза ми тя - така страшна ми изглежда тази картина, че до деня на рождения ден на приятелката ми, аз държах картината в другата стая, затворена в кутия. Не исках да я виждам. Толкова страшна ми се видя!“

Настъпи денят на истината. Приятелката, за която беше картината, си я е получила на рождения ден и е останала очарована. „Тази картина си е точно за мен!“ – е казала тя.Според мен, просто се е познала в платното.

Винаги се получава така. Когато картината е създадена за някой, само този някой си я харесва и си я разбира, защото се разпознава в образа. Разпознава Душата си, намира себе си. За всички останали личната картина би била чужда.