Представям ви една картина, нейната история и различните изработки.
За направата ѝ са използвани, както и за всички мои картини, плетени на една кука нишки от чист памук, моделирани са в орнамент и са залепени върху ленено платно. Картината е рамкирана в дървена рамка, като тъканта е поставена между твърда дървена повърхност и стъкло.

По-интересно е съдържанието ѝ. За направата на картината съм използвала помощта на книгата “България в шевици“ на Ирен Величкова. Тази шевица е от пазва на женска риза, град Берковица. Много хубава, аленочервена, абсолютно направена за жена шевица. Всичко си е показано по нея, необходимо на жената да износи, роди и изгледа детето си. Загледайте се в половите белези по нея – гърди, яйчници, детероден канал, капаче, бебе, дори родилен отвор, който завършва като цвете. Шевицата определено има „тяло“, чиято форма наподобява това на жена, с ясно изразена стегната талия. Мястото на „талията“, кръста у човека е точно определено. При жените и при мъжете в българските национални облекла е позиционирано в средата на тялото като го разделя на две. Там жената често поставя пафти, особено на празничните си дрехи, а мъжът има широк, често смолисточерен пояс. Местенето на „талията“, нагоре към гърдите или надолу към детеродните органи, е съвременна мода и не е добре известно да е често срещана промяна в старите облекла. Не напразно и кръста и при двата пола се пристяга, превързва и точно обозначава (отличава, демонстрира) с шарени конци и „везани коланчета“. „Тънката талия“ и „крехката снага“ у младите момичета, често споменавана в песните и приказките ни, е символ на нежност и красота, а аз бих казала и на здраве. Не напразно Лечителят, при когото идва главната героиня в представения разказ по-долу отива за помощ я съветва точно за това – да пристегне кръста си с три червени конеца, сплетени „както сплита косите си“ героинята и да ги носи на кръста си до края на живота си. Неминуемо има нещо повече, което знае Лечителят за „двамата души, които живеят у човека“ и за това как при една неправилно поставена „талия“, те могат да разменят местата си и това да влоши здравето на човек.

Понякога посланието, което носят шевиците „крещи“ от формите им. Тази шевица е с абсолютно послание жената да зачене, износи, роди и изгледа бебето си, както и за здраве на родилката. И картината направена по берковската шевица е с такова послание – за благодат и здраве!
Представям на вниманието ви разказа, който възникна, докато работих върху картината.
Приятно четене!
Разказ "Вехто"
Младата жена бързаше нагоре по склона. Отмина люляковата горичка, навлезе в Хаджирадивите ниви. Отмина ги бързо и със страх се заизкачва по Сирмената канара. Беше като буря – бърза, изпотена, ядосана, нервна. С кървясали очи и чорлава глава – да я не срещаш! И мъж да си – страх да те хване. Ще мислиш, че е побесняла нещо и ще избягаш надалече.
Не приличаше на жена. По-скоро на луда, полудяла щуротия, изтървана от Змейови двори. Наближи къщата на Вехтото и се развика:
- Вехто! Вехторийо! Чумо недна, излез!
Вехто наричаха човек – ни мъж, ни жена, когото хората натириха извън селото, още като порасна и взе да се гледа само. Построиха му дървена колиба под козирката на Сирмена канара. Не го знаеха селяните що за чудо е. Роди се странно, различно и сякаш несродно с останалите хора. Когато се пръкна, Богицата на селото беше още жива. Тя разказваше тогава, че преди много години, във вехтите времена, времената дето нямат име, е имало хора, дето са били таквоз – ни мъж, ни жена. От там му остана името – Вехто. Хората и Вехротийо го наричаха, щото не можеха да му дадат ни мъжко, ни женско име. Попът го анатемоса, а като умря и Богица, на тях малко им трябваше – прогониха го.
Вехто остана само. Овчарите рядко му носиха мляко и кожи, но нещо отгоре му помагаше и то все успяваше да оцелее някак си през всичките тези зими и студове нагоре, високо в гората. Хората шушукаха, че уж Богица от Оня свят му помагала, пазела го, учела го.
В началото Вехто се беше научило да бере различни треви и ги носеше неделите на пазара в съседните села, облечено ту като мъж, ту като жена. Ако успееше да ги продаде, си купуваше конци и плат и шиеше разни знаци с тях. После ги наричаше по някакъв начин и ги даваше на хората, щом видеше, че в някой човек има болест, лудост или стихия в ума му. Усетиха хората, че знаците му лекуват и взеха да търсят помощта им. Ходеха често нагоре към Сирмена канара, молеха се, но и то не им отказваше - лекуваше ги. Поповете по селата побесняваха, щото смятаха знаците, дето Вехто ги шиеше по дрехите за „сатанински“ и го заклеймиха още повече. И колкото повече се пъчиха духовните величества, толкова повече вярата на хората във Вехто растеше.
Ходеха с проблемите си. То улавяше силите, около тях, зашиваше ги в знак и им го даваше да го носят и пазят до смъртта си. После нареждаше човека да се зарови със знака си, за да се зарови и злото му заедно с него.
Младата жена знаеше тази способност на Вехто и бързаше към колибата му. Знаеше тя, усещаше, че тези бесни сили, дето владееха тялото ѝ, ако не излязат… ще я погубят.
- Вехто! – извика отново тя – Излез! Излез, че умирам!
То се показа до колибата си, спокойно, както винаги, с леката усмивка, с която посрещаше всички, които тръгваха по Сирмена канара да го търсят.
- Тино, ти ли си, ма?! – извика то с грубия си, ни мъжки, ни женски глас, макар да не загуби благата усмивка на лицето си.
- Аз съм, Вехто! Дай ми знак! Дай, инак тебе ще убия! - младата жена се засили с ярост и страст към Вехто, но то извади стиска сухи треви и ги насочи към нея.
Жената закова на място. Кръвта в очите ѝ напираше, но тялото ѝ не се движеше. Така, сякаш замръзнала на мястото си, Тина стоеше още по-изплашена. Вехто я приближи, направи някакъв знак над главата ѝ със сухите треви, после я улови за ръката и я заведе да седне на стол, близо до входа на колибата си.
- Млада и хубава, Тино! – каза ѝ Вехто. Жената се успокои, червенината по лицето ѝ изчезна, кръвта се прибра от очите ѝ. Те се избистриха, а ликът ѝ светна – Как си, невесто? Скоро се взехте с твоя Явор. Дете вече трябваше да си родите. Не щуреете ли вечер? Я, каква си хубавица! Иска те мъжът ти, гледам, но нещо му пречи да те има. – жената мълчеше със сведена глава, но вече видимо спокойна – Най-хубавата мома на селото си била! – сякаш четеше от някъде Вехто – Да-а! Сила в очите ти има, но и лудост има! Кажи що става, а? Мислиш твоят Явор – друга си има ли? – жената вдигна въпросително глава – Не! Няма си! Тебе си обича и само тебе си има, но ти си много лоша. Кажи ми сега що става, макар аз да виждам всичко в главата ти!
- Лоша съм, Вехто! – започна вече по-спокойно да говори Тина – Един път добра, друг път лоша. Един път го не ща, друг път – ще го разкъсам. Един ден го обичам, друг ден го гоня с ножа да го убивам. Сякаш двама души в мене живеят. Ту съм бяла, ту съм черна – на половин разделена. На църква ходя, попът ме гони, кара ме да постя. Месо от миналата Коледа не съм хапвала, но лошата ми болест остана. Аз го обичам, обичам го, но що го гоня – не знам!
- Ти… - попита Вехто – червени конци у вас имаш ли?
- Да! – отговори жената.
- Оплети си колан от тях! Насучи три ката, както сплиташ косите си. Иди горе, изкъпи се в Змейовото езеро по пълнолуние. После сложи колана си и не го махай, дорде дойдат дните ти да те заровят. Нека с него те закопаят! Като мине време и той от носене се протрие. Оплети си нов! Пак тъй – иди изкъпи се, вържи го и така струвай, доде се поминеш!
- Добре, Вехто! Както кажеш, тъй ще сторя! – каза примирено жената.
- Виж! – продължи то – в човек живеят двама души – лош и добър, черен и бял, горен и долен. Човек е един кантар, дето винаги трябва да е равновесен, единият човек пред другия не трябва да взема превес, долният човек горе да се не качва, горният – долу да не слиза! При теб силите са отървали равновесието, затуй те пращам да се изкъпеш в Змейови води. Така те ще си дойдат на мястото и докато са тъй помирени да се вържеш с червен колан през кръста, да ги разделиш! Долният човек да си остане долу, в черното, а горният – да си е винаги горе – в бялото. И знак имам един за теб – ще ти го дам сега! – Вехто влезе в колибата си. Донесе знак, ушит на с червени конци на бяло парче плат. – От тук ще гледаш и ще го извезиш на гърдите на ризата си.
Тина пое парчето плат и нещо пламна в челото ѝ. Огън, но от онзи – спокойният, дето топли, а не пари; дето грее, но не пече; дето свети, но не гори.
- Това е знакът на майката! Всичко си има по него, дето му трябва на една жена да зачене, да си роди и храни детето. В червено е, щото туй е женския цвят и цветя има, щото само те подават главички в другия свят, докато останалите треви спят. Ето – и знакът е стегнат в кръста. И той ще ти помага с колана, дето ти казах да туриш, болестта си да прищипиш. Скоро ще заченеш. Двенки деца ми се въртят наоколо, близнета ги виждам. Още не са решили момчета или момичета да се родят, но каквито и да са, пази си ги, защото само те ще са ти. Хайде тръгвай, довечера е пълнолуние. Вземи конци и с Явор идете до Змейови води. Пък знаеш ли, може още тази вечер да заченеш!
Commenti